Uncategorized

Психологическите измерения на една пандемия

Вече месеци на ред живеем в безпрецедентна обстановка. Не в нашия град, не в България, целият свят се промени до неузнаваемост за абсурдно кратко време. Промяната е хаотична, в нея няма никаква логика, никаква предвидимост, не дава възможност за обмисляне дори ход напред.

Първото затваряне беше неочаквано и шокиращо и ни хвана напълно неподготвени на ниво държава, общество, компания и отделен индивид. Съвсем в движение се наложи да се справим и нагодим към обстановка, която само допреди часове ни изглеждаше като сюжет на научно-фантастичен филм и абсолютно немислим в реалния живот. Взимаха се тежки решения, пренастройваха се процеси и всеки се учеше да живее нов живот в тази нова и напълно непозната реалност. И всичко това ставаше още по-сложно поради факта, че не знаехме пред какво сме изправени, за какво трябва да внимаваме, от какво трябва да се пазим, от къде да очакваме това, от което трябва да се пазим, и най-важното – как да се опазим.

В момента прекрачваме прага на ново затваряне. Изправени сме отново пред нарастващите ни страхове: от заболяване, от  изолация, от нагаждане към напълно непривичен за нас формат на живот, от липса на комуникация, от липса на социални контакти, от лишаване във всеки възможен аспект. От заплахата отново да се наложи да живеем някакъв живот, който няма нищо общо с нашия собствен.

И покрай вируса, лутайки се из хаоса, първоначално дори не разбрахме, че психологическата пандемия настъпва много по-решително, безмилостно и повсеместно, поразявайки абсолютно всички.

Умората от пандемията е това, което ни изсмуква много преди всичко останало. Умората от това да слушаме цифри всеки ден, по много пъти, нарастващи, които съдържат неясно-застрашителна информация. Самата информация уморява, потоци диаметрално разнопосочни послания, взаимоизключващи се твърдения и осъзнаването на факта, че единственото сигурно и ясно нещо е, че никому, нищо не е ясно.

Умората е и в несигурността, която изпитваме във всичките ѝ проявления. В невъзможността да направим планове дори за няколко дни напред, в тревожното очакване на вечерните новини, в несигурността за работните ни места, доходите ни, несигурността в бъдещето ни като отделни личности, като общество, дори като човечество. Несигурността, разминавайки се дори с непознати по улиците.

Пандемията ни отне усещането за близост и ни накара да се страхуваме един от друг, да се чувстваме като заплаха един за друг.

Умората е в страха за близките ни и за нас самите. В страха от очакването на всяко следващо „утре“.

Ситуацията отключи в нас всякакви рационални и ирационални страхове, които от своя страна блокират и последното бегло усещане за живеене на истински живот, а не на сюрреалистичен филм, режисиран от Дейвид Линч.

Умора, отчуждение, несигурност, страх, апатия –  психологическата пандемия се оказва не по-малко страшна и поразява безотказно.

А за нея каква е ваксината?

Да ограничим потока на пристигащата при нас информация, която не ни кара да се чувстваме по-информирани, а само по-изгубени в нея. Това е стрес, който ни е напълно излишен.

Да не спираме контакта с хората – една от ползите на ситуацията е, че овладяхме безкрайно много он- и офлайн начини да го правим. Нека не спираме да общуваме, да не спираме да поддържаме комуникация с близките ни, приятелите, колегите, познатите ни. Да говорим открито за тревогите ни, за начина по който се чувстваме. Потискането на негативните чувства не ги кара да изчезват, а само да ни измъчват повече.

Нека се смеем повече! Не само да не спираме, а да правим повече от нещата, които ни карат да се усмихваме и ни правят щастливи. Нека напълним освободеното време от ежедневието си с тях и с куп други, които отлагахме за някъде в неопределеното бъдеще. Кога за последно прочетохте книга? Пробвахте ли йога? А онзи курс по испански, от кога го отлагате заради липса на време? Успяхте ли да надвиете себе си и да тренирате в къщи?

Нека не се блокираме сами от страховете си, нека мислим рационално и критично, да бъдем отговорни към себе си другите и да ограничим „отдаването на почест“ към вируса с единствената доказано работеща за момента мантра „Дистанция, дезинфекция, дисциплина“.

Добрата новина? Има и такава 🙂

Оказа се, че кутийките, в които се бяхме самоизолирали до не отдавна, всъщност, не ни стигат. Имаме нужда от въздух, от слънце, от взаимодействие с природата, от движение, от хора, от общуване лице в лице, от жив контакт, от това да виждаме усмивки, а не маски. И в деня, в който ще можем да го направим, да се видим, да се ръкуваме, да се прегърнем, без тревога, без страх, ще се чувстваме истински щастливи и способни да търсим и ценим най-най-малките неща. И ще го правим с истинска потребност, целенасочено и осъзнато.

Ще се чувстваме по-близки, защото ще сме минали през всичко това заедно 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *